Привет,
Поредицата от разкази на Христо Попов продължава:
ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ
Листа по дъното. Водата се промъква между рибите.
Хемингуей щеше да започне така: “Той стигна реката. Реката беше там.” Ама той и Лесновска !?. От къде ще знае, че е пълна с клен. Пък и да знае, какъв ти клен пред ония.... Но всеки лови своите чудовища. Кило, метър, сантиметър, щом си е твоето, радостта е еднаква. А Лесновска е тюфлек водорасли, блъскан с клен. Затова лятото - само муха. Суха. Другото - реката вади зеления стреч и не се разбира, къде е кука, плувка или тежест. Сам съм, нагазил в зеленото повесмо, а оттатък дигата, още вчера от откриването, гьолът на Негован е като Дряновски манастир по Лятна Богородица. Народът не си е тръгвал, и не е изтрезнявал. Вчера г-жа Лесновска се беше приготвила отвсякъде. Само трийсет сантиметрови. По-големи – не, ама и малки – никакви. Помня ги до шейсет. Боже, не си чесах крастата, ами направо я раздрах! - Е-е, - вика един приятел ловджия – можеше да делнеш едно килце и за приятели. Затова съм тук. Часът е девет. Развявам една черна гъсеница със златен риб на №10 - последен дом на мойта скръб бездомна. От половин час имам пет сменени мухи и нямам удар. Мятам, псувам, пак мятам, ама повече псувам. Дошъл съм за килцето на моя приятел, който развява трътката на младия си курцхаар надолу по течението. - Защо така,- жалвам се - госпожа? Вчера ги бяхте наредили, като гвардейска рота. Е от онова кюше за петнайсет минути пет изкарах. Върнах си ги. Къде са сега!? Топла сте, гладка като вчера. Кво ви става!? Реката си трае. Ако вземе да приказва с всеки откачалник! Аз, обаче, съм изнервен и продължавам: - Сигурно ,- викам – са бесни, щото им отрязаха секса. Помисли, тъкмо ти се е усладило и хайде в бокса, прибирай такъмите, догодина пак! Аз щях и да хапя! Тихо, спокойно местенце - радвай се на живота и мисли за важните неща. Само да можех да се сетя, кои са. Постоянното присъствие се задава с третото подразделение. Първото е говедаря - майстор на двоичната форма попръжни – “Аха-а, ебем ти - еба ти и дзверо недопечен!” Това най-често е черна крава, която слиза в реката да ми се порадва отблизо, а после продължава по течението със спокойствието на същество, осъдено да доживее превръщането на слънцето в жълто джудже. Стряскаше ме, докато веднаж извадих из под нея едно бая парче, точно когато отделителната и система бележеше сутрешния си максимум. Второто подразделение е подобие на жена и орда дяволи, маскирани като кози, сподирени с понятни само за тях ругатни, нежни като звука на ръждива средновековна порта. Обичам ги и двамата. Третото е неформална организация в състав от три кози и лидер. “Лили, недей така, мила! Върни се, сладка!” Лили е червенокосо шавливо животно.”Ела, копринена приятелко! Бъди нежна с мен!” “Виж какъв пискюл готвя за прекрасната ти главица.”Не ги бий, съкровище! О-о, Лиленце, украшение мое, не бягай, скъпа...” Обикновено нямам време, но днес не пипа и убивам женицата по шест различни начина. Междувременно курцхаарът се е върнал и прави опити да докопа летящата ми муха. - Ква марка е тва куче? – слаб, жълтокос мъж, с нож в ръка, седи на брега, реже тънки резенчета от петите си и ги хвърля във водата. - Курцхаар, ловно е – отвръщам. - И яз имам едно. Драгхар било, ма мисла, че и друг е пипал. - Що? – питам. - Ми, пие. Вино. - Алкохолик?! - Не, само четвърт и само червено. - Ами, няма лошо, щом му харесва. – поддържам аз разговора. Така и така не кълве. - Яз съм заврен тука, и жената му не дава, ма на мойто село влиза с мен в кръчмата и чака. Мъжът резва от петата си кафяво ръбче и го хвърля във водата. Виждам атака и пращам мухата. Вадя за хрилете дребно кленче. - Ма ти риба ли ловиш? – чуди се непознатият. - Риба. - Ми оти мааш тва върве, та го не пущиш във водата? - Не става, такава е кондиката – обяснявам. – И кво прави добичето, като жулне дозата? - Е те тука става лошо – въздъхва симпатягата. – Напуща кръчмето и като се върна дома, събрало е сите чехли на ората и едно пиле, кокошка, квото фане. Ама селото – малко и се знаем, та се не сърдат. Сменям гъсеницата с корково бръмбарче с цвят - досущ петите на събеседника и започвам да вадя. - Оти ги пущаш? Оти са малки ли? – пита оня. - Оти са малки – викам. - А на село Оле Гошо ги сбира от попови лъжички. - Тоя Оле Гошо е идиот – отвръщам. - Таков си е – съгласен е русолявият. –. Кога за пръв път фанал голема риба, фърлил всичко, изпищел “Оле, Гошо” и се фанал за главата. Животното го не чекало, ми отпрашило с такъмите. Така му остана “Оле Гошо”. Дребосък скача като луд на корка и ме нервира. Слагам джапанка - скакалец със светлокафяв корем, фазанови крака и крила на №12. Закачам го някъде. Човекът тръгва да ми помага и вика: - А-а, на кво ги ловиш! Те тва го обичат. Бре, ма той не е жив, бе, ма като жив! Е-е, че фанеш! Тук Лесновска е карикатура на река, канал без завои, хванат в клещите на дигите. Няма вир водата да отдъхне. Дърветата са персона нон грата. Е, тук там някоя малка върбичка. Като тази тука, сянката и не стига и за дребния ми събеседник. Точно срещу нея - ракита, надвесена от брега. Отдолу - тръстика с клин свободна вода. - Не моеш да фърлиш там – вика оня. – Тесно е. - Не мога, - съгласявам се – върбичката отзад пречи. Толкова е тясно, че оставям свободен само типета и се опитвам с къс мах на върха да пратя там мухата. Успявам. Повърхността се изгърбва. Засичам. Някой в мене чува русия да вика “Олеле!” Рапидката се е свила на две и върхът и пулсира като човката на побеснял кълвач. Мисля си, че типетът издържа и че имам трийсет метра бекинг. Оня в мене регистрира приближаването на приятеля, който вика възторжено. Курцхаарът се хвърля във водата. Стискам тресящия се прът и се чудя какво да правя. Животното не се държи като хората. Не бяга. Отива до тръстиката, която е буквално на метър от мене, и се връща до босите ми крака. Докосвам месестото му тяло. Тресе ме треска. Защо не бяга?! Ако тръгне по реката, никакъв бекинг няма да ме спаси. Мътилката намалява. Забелязвам в зеленото повесмо сребърни петна. Господи, какъв е голям! Отива пак към тръстиката, но болката го връща в краката ми. И пак не бяга! Силите му намаляват и го отлепвам от дъното. Вадя кепа. Кленът уморено ляга на страни и с последни усилия дърпа към ракитата. И тогава там нещо изгърбва водата и чувам оня: “Мале, още един!” И аз го виждам. Идва до муцуната на жертвата ми. Не знам какво да мисля. TINTI ми разказваше, как вадел едно добиче и друго го следвало чак до кепа. TINTI е майстор, сума мурафети знае, ма е младок, на тях фантазиите край нямат. Изведнъж ми светва: - Сватба!– изговарям на глас. Виждал съм, на морето. И съм стрелял по тях, още аджамия. Защо да няма и в реката. - Ква сватба? – вика русият. - Любов бе, приятел, любов! Дебеланкото не може да се сгъне в кепа. Кръглото му око ме гледа уморено. Сбогува се с живота. Откачвам скакалеца, подхлъзвам се и пльосвам във водата. - Изпусна го! – вика моят приятел. - Мамка му, таман го извадих! – крещя аз. Излизам като речен Посейдон, накичен със зелените къдели на Лесновска. - Пущи го, а?! – обажда се като щурче оня от мършавата сянка на върбичката. Оттатък дигата, на гьола на Негован, битката не спира. Ние срещу тях. Няма любов. Само бира.
|