Здравейте, мили приятели, другари, кУрифеи, капацитети, ерОдити, мухарски икони, колоси, светила, херострати, гайфоксовци, нарциси, парсифсали и фаетони! Бързам да ви пиша веднага, за да не ме домързи, защото казват, че леността е сред смъртните грехове, а не ми е съвсем чужда. Накратко - открихме! Toва сакрално събитие, което очаквахме така, както Андрей Луканов очаква десети ноември и монахиня - неделна литургия в мъжки манастир, вече е в миналото и принадлежи на мемориала на нашите спомени, заедно с сладките упоменания как цомбехме съученичките си в седми клас…
Не мислете обаче, че това мероприятие започна от самосебе си, зародило се като хомункулус в реторта – не, не и не! Лично аз го изживях до последната секунда ожидане в продължение на месец, докато то най-сетне се превърна в реалност. Още от вечера се бях подготвил, грижливо нагласил обезкостени свински ребърца, които грижливо мариновах с бяло вино и сладко от горски плодове, кълцан дроб в було, кълцана наденичка и кюфтенца. За финал цяла нощ не успях да заспя – има неща към които дори и регионалните мухарски богове не са безразлични… За пръв път от години се разкаях, че опредлеихме толкова късен час на тръгване - едва в осем(все пак този път Робко не идва. От ентусиазъм дори забравих билета, което предизвика известни фаталистични очаквания в душата ми, без обаче да секне напиращия ентусиазъм.
Самото пътуване ми се стори като още един високосен февруарски ден, но представете си учудването ми, когато с пристигането се оказа, че на реката почти няма хора, ако изключим тъкмо пристигащия Станко. На паркинга пред ВЕЦ-а пътьом преминаха и непознати колеги, които обаче с мерак ме почерпиха много добра дюлева ракия и всеки пое по пътя си в отлично настроение. Реката беше с доста добро ниво и определено по-топла от въздуха, поне съдейки по температурните данни, които отчетоха кълките ми. Наджапах вътре и като сала „Кон-Тики” се понесох по течението, макар, че този начин на риболов е заклеймен като непуристки, да не говорим, че в Англия през определен период е бил забранен. Добросъвестно преорах реката почти до Табаков хан в компанията на Петьо, без материално изражение, но пък успях да аранжирам красиво надвисналите несъобразително над реката клонки с квазиинсекти. В момента, когато се чудех дали да продължа на дрейф надолу, звънна телефона ми. Оказа се скъпия д-р Флекс, за да ме уведоми, че няма нужда да бързам да се връщам, защото кайсиевата ракия така или иначе била привършила… След като научих този потресающ факт, с мръсна газ се изнесох по брега и с прибежки и припълзявания се насочих към сборния пункт, с изненада установявайки, че е минал един часа.
С пристигането се оказа, че самарянския дух витаеше над събитието, защото ми бяха оставили една чашка ракийка, без да говорим за другите квалитетни напитки като вината на Станко и Христо Златев и бърбънеца по случай рождения ден на Васко и още знайни и незнайни деривати и дестилати, строени в стройни редици по масата. Продължението беше отлично в компанията на хубави хора, времето мина неусетно в шеги, закачки и всевъзможни истории, и докато се опомним стана четири часа. Наложи се да тръгнем, защото бяхме намислили да занесем по някоя риба в къщи от рибарника в Златна Панега. С пристигането се оказа, че срещу скромната сума от 3 лв. на човек е предоставена възможност да се лови риба на мухарската река, която представляваше течащия изотзад канал, в които се отдеканираха рибарниците. Попитах един от работещите там дали вътре все пак има нещо, изразявайки съмнения в минорния му размер и липса на харизматичност. Човека ме изгледа с хипнотичен поглед и ми рече, че най-дребните риби вътре били около половин кило, а най-едрите никой не знаел колко, сякаш говореше за съществото от Лох-Нес, защото по думите му „просто лягали на дъното и дотам”. След като чухме това, с трепет извадихме кинтите от чорапаите и трескаво започнахме да трамбоваме неотъпкания сняг по стръмния бряг. След половин час безплодно трамбоване нагоре-надолу, като изключим периодично преминаващия рибогледач, който ни окуражаваше и предлагаше да слагаме по-големи мухи(между другото, оказа се, че хранели сьомговите пъстърви с вътрешностите на техните посестрими от рибната фабрика, които по думите му големите риби лапвали наведнъж) и ни подгряваше с истории за клиенти, които хващали екземпляри с размера на бебе ихтиозавър.
Аз загубих търпение да се храня с голи надежди на иригационното съоръжение и се измуших през дупката през оградата на рибарника, към втичалото на канала в реката, в последен опит да хвана нещо, защото вече се мръкваше и така или иначе нещата отиваха на привършване. Застанах на уширението на двата ръкава на реката,там където плиткажа преминава в дълбок вир с подмоли, вързах блондинката на Иван Михайлов, отворих всичките си чакри и пристъпих към последните извозвания. На едно от прокарванията на мухата, видях в потъмняващата от настъпващия залез тъмнина, как лидера ми трескаво потрепера спазматично няколко пъти и засякох с очакването на поредната закачка. В първия момент не се случи нищо, говорещо за живо същество на другия край на системата кука-аз, но в следващия момент нещо недоволно се размърда на другия край, а аз се почувствах така, както преди двадесет години Савина прие да дойде на кино с мен…
Във всяка подобна ситуация има разбира се и отрезвяващ момент. От ентусиазъм несъзнателно пристъпих напред и буквално се сринах по стръмния склон на вира. Дръпнах се назад конвулсивно и без малко да падна по задник във водата назад, като ме задържа въдицата с опъващата се напред риба, която послужи като котва. Не се измъкнах съвсем сух, защото единия ми ботуш скоростно се напълни с водица(която в интерес на истината се оказа по-топла от обкръжаващата ме среда). Въпреки това бях на седмото небе(където ми е мястото), извадих внимателно рибата, защото ловях с типет 0.12 – оказа се много красива американка с прекрасни цели перки в цветовете на дъгата, и по-скоро на четири крака излазих по брега, където заех поза партер. Докато позиционирах рибата за снимки( в снега изглеждаше като захаросана), ръцете ми измръзнаха окончателно, изтървах апарата в снега, той угасна, абе с две думи не катаклизми, а няколко ката клизми. Въпреки това обаче се прибрах в отлично настроение обратно в рибарника, триумфално джапайки с единия си ботуш, мърдайки със задоволство пръстите на лявата си естествена подпорка, където установих, че Петьо е хванал цели три риби, непосредствено до тръбата, изтичаща се от басейните във вътрешния канал(мухарската река), помпейки наготр-надолу, като с мормишка. Дозакупихме си парникови риби, за да уважим празника, и отидохме да се преобуваме – основно аз. Настроението ми ни най-малко не беше помрачено, още повече, че този път съвсем далновидно си бях взел един комплект резервни дрехи, термобельо, чорапи и обувки,без да говорим, че бях подгрял вътрешно, та ми беше все толкова, ако ще да бях плувал из реката като Ихтиандър.
Та това е, мили приятели, другари, кУрифеи, капацитети, ерОдити, мухарски икони, колоси, светила, херострати, гайфоксовци, нарциси, парсифали и фаетони! Тази година половин ханш – догодина цял. От мен толкова, останалото от Онзи горе. Дано се усети да даде нещо, защото не заслужаваме това, което ни е на главите, поне ние не… Пожелавам ви още много, много откривания, с безкрай приятни спомени!
_________________
Регионален бог
"Деца, боя се зарад вас."
Bate Raiko написа:
...огин да я попари тая пастръва, що светли умове обърка и бастиса.
Мухар - състояние на духа, което няма пряка връзка с реалното ходене за риба...