Здравейте колеги!
Доста време не съм писал нищо та реших да в разкажа за едно приключение от тез дни из Рила!
Преди няколко дни едно приятелче вика: "айде на "страшното езеро" езеро събота и неделя!" а на мен ми прозвуча, като вземи си мухарката че ще минем през "Йончевото"... Предполагам на всички е ясно предриболовното безсъние... Аз цяла нощ не мигнах, въртях се и мечтаех, виждах
"цариците" на високопланинската вода!!! А мисълта за мястото, което щяхме да посетим буквално ме влудяваше. И така в трепет, нетърпение и мечти за високопланински царици часовника иззвъня и приключението започна. Бяхме група от 6 човека, като само аз бях единственият луд на тема риболов... Сборната точка беше цпш Мальовица. Около 8 часа сутринта след обичайните кафенца и закуски пред нас се откри величествената гледка към малка и голяма Мальовица. Времето прекрасно, небето синьо... Всичко обещаваше два прекрасни дни обвити в магията на водната планина Рила. До този момент наистина си нямахме идея в какво щяхме да се забъркаме след няколко часа и как заслон „страшното езеро” ще ни приюти и спаси. Високата планина колкото красива и прекрасна е също толкова непредсказуема и опасна. Но за това след малко
Събрахме се и поехме по пътеката към Йончевото езеро. Вървяхме спокойни, усмихнати и щастливи. Не може да се опише как планината те откъсва от онова забързано ежедневие в големия град. Вървиш и усещаш как с всяка крачка и всяка глътка вода от кристалните ручеи наоколо се превръщаш в едно цяло с величествената Рила.
По пътя забелязахме една сърна с малкото си, които за съжаление не успяхме да заснемем. Но пък запечатахме в съзнанията си като картина от приказките. Постепенно с изкачването времето започна да се променя. Колкото по високо отивахме толкова по динамично ставаше. Появяваха се тъмни облаци, разкъсваха се. Прогнозите не бяха от най добрите, но тайно се надявахме Рила да ни позволи да се насладим на красотата и. И така след приятно изкачване около 2 часа пред нас само клековете криеха живите води на Йончевото езеро. Избързах напред - ясно защо
. Пътеката към езерото беше обсипана с хиляди минзухари, които незнайно защо бяха струпани около нея, сякаш за да погалят душата ти и отведат съзнанието ти там където можеш да докоснеш Божественото.
Крачех бързо към езерото. За момент малко се натъжих, когато видях че повърхността му е покрита с лед. Моментално обходих всичко с очи и открих, че все пак има възможност да помухаря мъничко. Известно време просто гледах надявайки се да забележа вдигащи се риби. Не успях. Бавно сглобих мухарката и привързах мъничка мравка. Подадох и зачаках. Нищо не се случи, подавах отново и отново и пак нищо. Излезе силен вятър, който ме натъжи още малко. Нима мечите ми щяха да останат не сбъднати ?
След известно време вятърът спря и напече слънце. Повърхността стана огледална и в този момент видях така дългоочакваната риба, която си хапваше сладко нещо от повърхността. Подадох незабавно и пак нищо. Смених мухата. Смених много - парашути, сдс, бъзери... Появиха се още кръгове, още риби... Така и не успях да прилъжа нито една от „цариците”
Внезапно времето се влоши отново. Облачността стана значителна и приятелите ме подканиха да продължаваме нагоре.” Само още 10 минути” им викнах аз... отекващите гръмотевици в далечината ме разубедиха. Разглобявайки мухарката забелязах в плитчините огромни количества жабешки хайвер. Учудващо е как тези земноводни успяват да оцеляват в ледените води...
След няколко минути Йончевото езеро вече беше под нас, а времето се оправи отново. Там където се вливаше ручей от снеготопенето забелязах два наистина впечатляващи кръга от хранещи се риби. Така и не успях да разбера какво събираха.
Малко след това дойдоха и трудностите, които не бяхме предвидили. Стигнахме до стръмен склон с много сняг, тежък, мокър, дълбок сняг. Отне ни около два часа да преодолеем около 200 – 250м. Времето започна да се влошава този път сериозно... Мобилизирахме се и достигнахме седловина от която трябваше да продължим към „страшното езеро” Започна да гърми доста по наблизо. Пред нас се виждаха част от „Купените” в подножието на които се намираше заслон „страшното езеро” но за да стигнем до там трябваше или да минем по билото в ляво от нас с дълго изкачване или да се спуснем през дълбок улей пред нас и след това да изкачим кратък но много стръмен пасаж между скали и улеи с много, много дълбок сняг.
И така бяхме изправени пред дилема - през кратък и опасно стръмен път или през дълъг път не опасен откъм наклон, но с вероятност от гръмотевици във високото. Тук малко се паникьосахме, защото и двата варианта криеха сериозни опасности.
След половинчасови разговори, колебания избрахме краткия и стръмен път единодушно. Не искахме да се превръщаме в ходещи гръмоотводи!
Времето се влошаваше и трябваше да тръгнем, не можехме да рискуваме да попаднем в капан и времето напредваше. Имахме около 3 часа „светло”.
Тръгнах по улея смело надолу другите ме последваха. Снегът за щастие беше здрав и ходенето не беше трудно. Скоро достигнахме точка от която трябваше да изкачваме и без да му мисля тръгнах нагоре. На снимките не може да се прецени колко е стръмно всъщност. Вървях нагоре и копаех стъпала в които останалите приятели да вървят след мен. Беше наистина трудно. Беше пасаж около 100 метра, който може би преодоляхме за около час и половина. Много е странно как под действието на адреналин човек не усеща времето реално, а също и образуващи се ранички по пръстите на краката от копаенето в снега:)
Изкачихме се и заслона беше някъде пред нас, но многото дълбок, мокър сняг ни поднесе последната изненада. Не мога да опиша точно как се ходи на колене 300м в мокър сняг. Но за щастие това беше последното изпитание от този ден. След около още час и половина всички бяхме в заслона. Мокри, изморени, но спасени. А красотата на около беше подаръкът за трудното ни изкачване. Това е място което не може да се опише с думи нито със снимки. Трябва да се види и почувства!!!
А вътре в тази малка каменна постройка с винце и мъничко коняк, чай и хубава храна, която си бяхме донесли заредихме батериите за следващият ден, а душите за месеци наред...
На сутринта хубаво слънчево време ни съпроводи в приятно 3 часово спускане към хижа Мальовица. Там отдъхнахме, а надолу планината ни изпрати по пътя към колите с много, тих и спокоен дъжд. Благодат!
Това беше ...
Още едно приключение! Още веднъж сняг! Още веднъж пълни дробове с кислород! Още веднъж водната планина! Още веднъж РИЛА!
Надявам се не съм ви отегчил с разказа! На всички колеги наслука в бъдещите риболовни излети! До скоро!
НАМАСТЕ!
п.с. ето и някоя снимка...
а тук сладкото кафенце преди дъжда в края на приключението...